Следвайте ни

HUGE.BG

Живея двойнствен живот – eдин във Великобритания и един в България

ОТНОВО ЗАЕДНО

Живея двойнствен живот – eдин във Великобритания и един в България

HUGE представя рубриката си “Отново заедно”. В нея ще ви срещнем с наши сънародници, които по една или друга причина са избрали да живеят извън България. Някои от тях са прекъснали отношенията си с Родината, други обмислят да се завърнат. За повечето София Прайд е надежда, гордост и повод да потърсят отново връзка с приятелите си или да помогнат на ЛГБТИ каузата у нас. За да сме отново заедно!

Аз съм един от вас. Ходя на работа, създавам и губя приятелства, имам мечти, хобита и неща, които не харесвам. За целта на тази история името ми е Филип.

Живея във Великобритания – завърших BSc Chemistry в Нотингамския университет и в момента разширявам бакалавъра си, а през ноември трябва да завърша втори top-up бакалавър BSc Natural Sciences. Имам котка и съквартирант, който е британец.

Израснах в България и детството ми не беше белязано с нищо интересно. Ходех на училище в големия град и прекарвах ваканциите на село. Като погледна назад съм харесвал типичните стереотипни момчешки хобита. Тогава не съм си мислел, че съм по-различен от другите. До 16 годишна възраст не бях поставял хетеросексуалността си под въпрос по никакъв начин. Всичко се промени, когато един съученик не ме попита дали съм гей. Това ме подлуди. Месеци наред прехвърлях сценарии в главата си защо не съм гей и защо няма как да съм гей.

Зароди се интернализираната хомофобия. Вътрешно мразех всякаква проява на хомосексуалност. За щастие, в съзнателния си живот никога не съм си позволявал да нагрубя човек с думи, но вътрешно се питах: “Щом тези хора не са „нормални“, защо държат да се покажат на света?” Страхувах се от това, че някой може да си зададе въпроса, дали аз може да съм гей.

В 12-ти клас имах добър успех и кандидатствах във Великобритания, където ме приеха. През лятото една приятелка ми беше разказала как в Англия всеки бил себе си, как имала доста ЛГБТ приятели и как дори преди месец узаконили еднополовите бракове. Тогава тревожността се върна. Чувствах, че някой заплашва моята крехка сексуалност. Това лято беше и момента, в който започнах да разбирам, че всеки има право да бъде себе си и това беше краят на хомофобията, която изпитвах.

Заминах през септември 2015 година и започнах новия си живот като студент по науките в един от най-престижните университети във Великобритания. Все още се “криех в килера”. След известно време един от съквартирантите ми сподели, че е бисексуален. Приех го и намерих признанието му за смело, но в същото време не разбирах защо е важно за него да разкрие тази „мръсна“ тайна за себе си пред други.

В България ми повтаряха как британците са двулични, подли и мразят българите, но аз видях нещо съвсем различно – разбиране, емпатия и… невероятни кулинарни умения. Наистина всеки може да бъде какъвто поиска, а много от състудентите и преподавателите ми се идентифицираха открито като ЛГБТ. Вижда гей двойки, които се държат за ръка и не се страхуват да бъдат себе си. Това ми помогна да си кажа: “Дори и да съм гей, какво от това?”

Това беше и периода, в който се влюбих в мъж за първи път. Тъкмо беше завършил университета и прекарвахме голяма част от времето си заедно. Тогава си мислех, че може би съм бисексуален, но с времето разбрах, че никога не съм изпитвал привличане към срещуположния пол. Спомням си момента, в който след втората изпитната сесия на първата година отидох в банята и се погледнах в огледалото. Вече бях осъзнал, че съм гей и бях достигнал някакъв душевен мир. Опитах се да кажа пред себе си “Аз съм гей” и след няколко трудни опита успях. Прибрах се в стаята и сe разплаках. Не можех да опиша чувството – не знаех дали се чувствам омърсен или свободен.

Започнах да се разкривам пред приятелите ми във Великобритани и пред най-близките ми приятели и роднини в България. Всички ме приеха с обич и разбиране. Първата ми неприятна случка заради сексуалността ми беше, когато се прибрах за Коледа вкъщи и брат ми спомена, че приятелите му го питали, дали съм гей, и той не знаел какво да отговори, защото се срамувал от това. Това ме разгневи. Отговорих: “Кажи им, че съм гей и че когато те учат в университет от моето равнище, тогава ще могат да критикуват начина ми на живот.” Не се гордея с този епизод, защото обичайно не се хваля с успехите си и избягвам да сравнявам живота си с този на другите.

С годините осъзнавах, че голяма част от близките ми хора във Великобритания знаят кой съм, а в България това си оставаше тайна. Затова реших да подсказвам по различни начини в профила си във Фейсбук. Поредният шамар от реалността беше преди две години, когато с колегите ми отидохме на местния Прайд. Аз бях с шапка с цветовете на дъгата и папионка и си бях сложил очна линия. Направихме снимки и моята приятелка и колежка ги качи в неделя вечерта във Facebook. В понеделник отидохме на работа. Беше си типичния ден в офиса – имейли, събрания. Докато излизах в обедна почивка, приятелката ми ме извика и ме помоли да преведа коментар под снимката, защото е на български. Погледнах коментара и пребледнях – беше коментар от много добър приятел от детството, който учи медицина. Коментарът беше: „Къде се размотаваш по тея гейщини? Я махай тези снимки, да не те почвам с шамарите.“ Почувствах се ужасно, защото осъзнах, че има хора пред които никога не трябва да се разкривам, или в противен случай трябваше да прекратя приятелството си с тях. Това също беше момента, който ми показа ширещата се хомофобия в България. Разбрах, че ако искам да бъда такъв какъвто съм, трябва да остана във Великобритания.

И така днес, шест години по-късно, живея два живота – един във Великобритания и един в България. В Англия съм себе си, излизам на срещи, имам приятели и се чувствам добре. В България повечето хора ме познават като хетеросексуален. Страх ме е да се разкрия, страх ме е какво може да ми се случи, ежедневно чета за нападенията над ЛГБТ хора. Страх ме е, че ще доведа приятеля си в България и това ще предизвика ужасяващи реакции.

Липсва ми България, но се научих да обичам и Великобритания – родината, която избрах, а не родината в която съм се родил. Липсва ми семейството ми – особено тези, които знаят, че съм гей. Особено мил ми е братовчед ми. Последния път, когато си бях вкъщи прекарах почти цялото си време с него и семейството му. Няма да забравя как съпругата му ми каза: „Много се радвам, че си тук и много ни липсваш. Знам, че знаеш, но искам да ти кажа, че те обичаме такъв какъвто си.“

Бих ли променил нещо в себе си? Да, бих искал да не говоря тези думи анонимно и да застана с името си и лицето си зад тях. Бих искал да не живея двойнствен живот в България и Великобритания, но все още не съм събрал този кураж.

Чети нататък
Реклама НАПРЕЧНА ОРИЕНТАЦИЯ
Прочетете още...

Още от ОТНОВО ЗАЕДНО

 
НАПРЕЧНА ОРИЕНТАЦИЯ
 

Популярни

Събития

 
 
Нагоре