Следвайте ни

HUGE.BG

Просто исках един нормален живот в България

ОТНОВО ЗАЕДНО

Просто исках един нормален живот в България

HUGE представя рубриката си “Отново заедно”. В нея ще ви срещнем с наши сънародници, които по една или друга причина са избрали да живеят извън България. Някои от тях са прекъснали отношенията си с Родината, други обмислят да се завърнат. За повечето София Прайд е надежда, гордост и повод да потърсят отново връзка с приятелите си или да помогнат на ЛГБТИ каузата у нас. За да сме отново заедно!

Снимка: Вихрен Георгиев

Говорех някакви думи. Опитвах да ги кажа, чувах ги в главата си и си мислех, че и другите ги чуват и разбират. Оказа се, че никой не разбираше какво говоря. Аз опитвах пак и пак, но от устата ми излизаха нечленоразделни звуци. Децата избухваха във внезапен, бурен смях: ,,Не можеш да говориш! Нищо не ти се разбира!’’ и колкото повече опитвах да кажа това, което искам, толкова повече не се получаваше. Казваха ми, че ломотя и пелтеча и че трябва първо да се науча да говоря български, преди изобщо да им отговарям. Прибирах се редовно разреван вкъщи при майка ми след подобни случки. Чувствах гняв, недоумение и тъга. Оказа се, че имам вродено мускулно заболяване – миопатия. То се отразява както на лицето, така и на ръцете и краката. Това означава, че всяко ,,б’’ излизаше като ,,м’’, съгласните ми бяха пълен кошмар, много се затруднявах с тях, а при изговарянето на всяка една гласна (особено ,,о’’ и ,,у’’) те излизаха много носово. Много често отнасях подигравки точно за това си носово говорене. Не разбирах какво лошо съм направил. И не разбирах защо заслужавам да ме обиждат, да ми се подиграват. Аз просто исках да си играя с другите деца, нищо повече. Тогава дори не знаех какво означава тази ,,миопатия’’ (която ми откриха едва в тийн годините). Оказа се, че аз имам физическо увреждане, с което трябваше да се науча да живея някак си, без да мразя тялото си за неговите ограничени възможности. Тръгнах и на логопед, което беше най-омразното ми занимание. Защо трябваше някаква жена да ме учи как да говоря собствения си език?

По-късно в момента, в който станах тийнейджър, открих още нещо. Един ден на гости ми дойде най-добрият ми приятел и разглеждахме заедно Playboy, което беше нашият начин да правим нещо ,,забранено’’, докато родителите ни не са там. И тогава докато разглеждахме с Димитър списанието, и гледахме голите каки, и двамата получихме ерекция. Спомням си, че съвсем инстинктивно ми стана любопитно и го докоснах отдолу, той за момент остана, но после подскочи като ужилен и каза: ,,Ти да не си педал?’’ и аз бързо-бързо опитах да замажа ситуацията. Но постепенно започнах да се влюбвам в него и изкарах горе-долу целия си 7 клас въздишайки по Димитър, който имаше шестици по всички предмети, но не забрави да ме прецака на класното по литература, на което бях отсъствал, и когато трябваше да правим второ класно, и ни дадоха същата тема, накара учителката да смени темата, за да нямаме и ние шестици.

Озовах се в 8 клас в НГДЕК, където все още не знаех с каква точно сексуалност съм, защото изпитвах сексуална възбуда когато видя и момичета и момчета, а за това не се говореше изобщо. Нямаше часове по сексуално образование, нямаше инструкции от възрастните, родителите ми сякаш говореха по темата с мен, но някак много делово и обрано. Колкото да знам как да използвам предпазни средства. В гимназията имах разнородни романси и с момичета и момчета, до степен, в която се влюбих и в друг мой съученик – рижавият Анастас. Той изкрещя в час по старогръцки: ,,Иван е педал и не ме оставя на мира!’’. Странно за рижавия Анастас, защото само допреди седмици преписваше от мен домашното по латински. Но явно нямам добър вкус за мъже още от гимназията… Помня този час по старогръцки, защото учителят ми по старогръцки Евтимов си замълча, не каза нищо и не ме защити. И тогава се почувствах наистина сам, унизен и предаден. Щом дори и учителите оставяха това да се размине без коментар, значи наистина нещо не беше наред. Спомням си, че за да се успокоя си взех списанието на което Анастас беше на корицата и мастурбирах, докато я гледах и свърших отгоре. Писах стихотворения и разкази за него. След това се влюбих в Луиза, с която основахме нещо като българска брит поп група The Herbs. С нея целуването беше много приятно, но все още бях влюбен в Анастас. Пеехме и свирехме заедно в барове, бяхме нещо като мини група и даже Жоро от Остава ни помогна да запишем няколко парчета. После се влюбих в Роксана, с която ядохме ягоди, целувахме се, слушахме странна музика и правехме много секс. После се влюбих в най-добрия ми приятел Даниел (който така и не come out-на), после се влюбих в ученичката от най-горния випуск Плами, с която играехме в една театрална постановка…

Паралелно с това опитвах да имитирам стила на обличане на момчетата. Исках и аз да бъда като тях. Носех кецове Globe, но предпочитах онези бежавите от велур. Носех суичъри и широки панталони с джобове отстрани. Но не се получаваше. Сякаш момчетата надушваха с някакво си свое ,,шесто мъжко чувство’’, че не съм от ,,тях’’. Не успявах да ги заблудя. И всеки път, когато сядах при тях да си говоря, те чуваха какво казвам, кимваха и продължаваха да си говорят помежду си. Всички ходехме да пушим на Стената – което беше оградата до салона по физическо. Помня как веднъж Митко Пънка ме нарече ,,педал’’ и аз вътрешно се изсмях, защото бях приятел с всички момичета, които ходеха с момчетата от С и D клас и знаех такива подробности за изпълненията им в леглото, че само веднъж да си отворех устата, можех да обърна играта в своя полза.

В един момент стилът ми на обличане се измени. Нещо се смени в начина на мислене и усещане, започнах да си боядисвам косата тъмночервена, носех безпасни игли по панталоните и значка на сакото си, смесено със суичър. Започнах да слушам Massive Attack, Björk, Portishead, докато половината випуск слушаше чалга, а другата – метъл. Да, не просто бях куиър човек, а и куиър човек, който изглежда по различен начин и се държи по различен начин от другите. Пишех поезия и проза. С моите добри приятелки Дени, Мери, Боби и Мария Белишка си обменяхме заедно любими стихотворения си показвахме един на друг текстовете. Вероятно ако не бяха те, нямаше да издържа в гимназията. Все се движех по ръба на бръснача.

Докато не се стигна до онзи инцидент на Денкооглу. Вървях облечен целия в черно с един суичър. От другата страна мина момче с бръсната глава и ме погледна право в очите и аз отвърнах, гледайки го право в очите и продължих надолу. След което изневиделица някой ме блъсна с гръб, докато все още слушах музика в ушите. Песента е на Beirut, Transatlantique, ще я помня и до ден-днешен. Както помня ритниците му, озлобения ми поглед, как безпомощно се гърча на тротоара посред бял ден, докато минувачите подминават тази гледка. Помня как настървено ме риташе с докмартинсите си. Помня озверелите му очи и как опитвах да се защитя с ръце, оплетен в кабелите на слушалките си.

И това не беше единственият случай. Когато преподавах в училище на Плиска философия, учениците от училището започнаха да хвърлят камъни по мен на излизане от сградата. Или всеки път когато отивах към университета, в така прехвалвания от всички Артхостел, където се заяждаха за това как се обличам и ме обиждаха, пред градинката на НДК и Народния Театър, псуваха ме и по Графа, ,,педал’’, ,,педераст’’, ,,Ще ти еба майката, ще ти счупя главата, кръв ще плюеш, ще ти спукам главата!’’. Това чувах и на Витошка, и дори в коридорите на Софийски университет – така прехвавалният от всички бастион на интелигенцията. Нямаше къде да се скрия. Нямаше как да си скрия себе си. Да си скрия, че съм аз. Че имам миопатия и съм гей. Че съм слабичък, с това си заболяване, че имам ,,странен говор’’, ,,Ти българин ли си? Да не си живял в чужбина?’’, а дори не мога да бягам бързо. Че съм ,,нежен’’, както ми извикаха онези момчета в трамвай 22, докато си слушах музика. Разбирате ли, причината да слушам толкова много музика по софийските улици е, че не исках да чувам никакви обиди и исках да опазя личното си пространство.

Най-голям беше шокът, когато на любимото ми място, където ходя на море от малък, ме хванаха 4-5 момчета на улицата, докато говоря по телефона с най-добрия си приятел по това време, Илко, и започнаха ,,На какво приличаш, педал ли си, баща ти знае ли?! Обичаш ли да ти го слагат отзад?!’’, . Тогава едното момче извади гаечен ключ. Голям железен гаечен ключ и каза: ,,Искаш ли да ти разбия главата? Ще ти разбия главата!’’. Аз избягах нанякъде, където има и хора. И те започнаха да мятат камъни по мен, големи камъни от чакъла, които хвърчаха срещу ми заедно с онези тежки думи на омраза. ,,Педал’’ и камък хвърчаха срещу ми с еднаква сила.

Разказвам всичко това, защото аз съм миролюбив човек. Занимавам се с музика и театър. Обичам да правя изкуство и да чета книги, също да се виждам с приятелите си. Обичам да се разхождам в парка или да си правя с приятели ,,пейка парти’’. Аз просто исках един нормален живот в България. Такъв живот не беше възможен. Никой никога не ме оставяше на мира да живея спокойно.

Това е моята история, но това не е моята история. Това е историята на всички млади ЛГБТИ хора в българия, на които им писна. На всички млади ЛГБТИ хора, които се умориха. На всички, които си казаха: омръзна ни да чакаме политиците да вземат решение и да мълчат. Омръзна ни да слушаме омразните викове и призиви за насилие от нацистките партии. Омръзна ни да ни е страх всеки път след мач. Омръзна ни да не можем да минем по някоя тъмна софийска уличка. Или светла. Ей, така, просто да прекосиш една улица напълно спокойно. Ние дори не можем да се хванем за ръце с партньорите си. Нищо не можем. Ние сме набутани в миша дупка и живеем като полухора. Живеем като се самоизтриваме всеки ден, като с гумичка, от публичното пространство. Живеем в затворените си кръгове с приятели, ходим си на гости или по специални събития. Но това не е живот. Това е мишешки живот. Дори мишките живеят по-добре от нас, защото си формират колонии и търчат свободно из улиците. Това не е живот. Това е някакъв ад и мъчение, което никой не заслужава.

Истината е, че България гони своите млади, будни ЛГБТИ хора. България губи млади, интелигентни и амбициозни кадри, които биха могли да направят толкова много, за да допринесат за БВП на държавата, да обогатят културата, да облагородят държавата. И България се сеща за нас само, когато трябва да ни вземе гласовете по време на избори.

Това е моята история, но и не е моята история. Това е историята на поколения ЛГБТИзгонени българи. Поколения, които намериха начин да се измъкнат от клопката на просмуканата ни с омраза държава. Ако си ЛГБТИ човек в България, трябва постоянно да плуваш срещу течението. А за да се изнесеш се изискват и много смелост и условия, които не всеки може да изпълни. Не всеки има късмета и възможността. Има хора, които като мишки в капан, са принудени да останат.

Аз заминах. Вече съм в Кьолн. Уча в академията по медии и визуални изкуства. Работих доскоро като учител по английски в две училища. Влюбвам се, разлюбвам се, пия вино, плача, обичам, сънувам на немски. Аз съм вече на едно друго място. Място, в което вече се вклиних в артистичната сцена и станах неизменна част от кьолнския културен живот като Angelica Summer. И въпреки това продължава да ми пука. Аз не съм онези обиди. Аз не съм човекът със ,,заболяването’’. Аз съм пълноценен, развиващ се, можещ, амбициозен, млад, креативен човек. И въпреки това продължавам да следя, да се вълнувам, да се надявам, ядосвам и притеснявам. Чудя се, ще дойде ли денят, в който в България да може двама души просто да се държат за ръце, без това да се превръща в поредната агресивна политическа дискусия с цел предизборни дивиденти? Питам се? И не знам какъв е отговорът.

А дотогава не се тревожете за мен.
Аз съм тук, където съм щастлив.
Където съм нормален.
Където съм човек.

Чети нататък
Реклама НАПРЕЧНА ОРИЕНТАЦИЯ
Прочетете още...

Още от ОТНОВО ЗАЕДНО

 
НАПРЕЧНА ОРИЕНТАЦИЯ
 

Популярни

Събития

 
 
Нагоре