Следвайте ни

HUGE.BG

ЕДИН ДЕН В ПАРИЖ

РАЗВЛЕЧЕНИЕ

ЕДИН ДЕН В ПАРИЖ

Поклон пред паметта на жертвите на религиозната агресия в Париж. Защото обаче вярваме, че насилието не решава никой проблем и няма кауза, която да оправдава отнемането на човешки живот, и защото за нас Париж продължава да бъде преди всичко любов, публикуваме текста на Димитър Пижев.

Събудих се около десет часа сутринта в 14-ти район на Париж. Очакваше ни дълъг ден –  последният от 2014-та година. Апартаментът, който бяхме наели през Airbnb, бе все така тесен и мръсен. Деляхме го с Микеле, студент в ESPC Europe, който въпреки че беше родом от Италия, говореше и изглеждаше повече като истински французин. Нямах представа дали беше гей, но имах такова усещане. Движенията му бяха изтънчени, произношението – плавно, почти напевно. Не беше мой тип, но можех да го слушам с часове. Говореше на добър и, най-важното, разбираем английски, с лека френска инфлексия. Меките р-та отмерваха ритъма на някаква вътрешна мелодия, която извираше от него. А аз бях целият уши. Не знам защо, но когато той ни посрещна, така и не му казах, че можехме да си общуваме и директно на италиански. Може би това щеше да ни сближи повече, но аз не исках близост с Микеле. Исках просто да изляза навън. В Париж.

Програмата за деня беше както винаги натоварена. Предната вечер бяхме ходили на балета La source в Palais Garnier. Костюмите на Кристиан Лакроа се съревноваваха с пищността на бароковия интериор на двореца. Окото почиваше за момент само ако отправеше взор нагоре към тавана, който, информира ме една от спътничките ми, бил нарисуван от Шагал. Разбира се, закъсняхме, защото беше много студено и решихме да се отбием в едно бистро преди постановката, за да изпием бутилка с червено вино. Виното беше ужасно, келнерът – превъзходен. На средна възраст, с възлесто, стегнато тяло и непокътната от времето гъста коса, подсвиркваше си френски шансони и се усмихваше еднакво палаво както на момичетата, така и на момчетата. Французите, казах си, обичат да флиртуват, независимо с кого. Със сигурност не си лягаха с всекиго, но какво пък, няма нищо по-невинно и естествено от един мимолетен флирт.

Започнахме да надигаме чашите, след две глътки вече се бях размазал върху дивана от напукана изкуствена кожа. Тогава на масата отсреща съзрях едно очарователно русо създание, което пиеше бира в компанията на други младежи като него. Предположих, че бяха студенти от някакъв колеж, защото все още носеха униформите си. Момчето отвърна на любопитното ми вглеждане с видим интерес. Задържа погледа си достатъчно дълго, за да разбера посланието. Междувременно виното се разливаше приятно в мен и постепенно затопляше измръзналите ми крайници. С двете приятелки, с които бях дошъл в Париж, разговаряхме за любимите си кино версии на този митичен град. Йоана харесваше Париж на Амели Пулен, Доника – на Годар, а аз – на Бертолучи. Някъде в дъното на бара тракаха чаши и чинии, някой яростно мяташе вилици и лъжици. Париж бе този шум от прибори. Арогантно предизвикателство, отправено към мързеливите посетители на града, насядали по масите уж да отпочинат. Почивката тук обаче е немислима, забранена, завинаги прогонена.

Продължихме да си разменяме погледи с моя рус приятел на съседната маса, докато той говореше разпалено с другарите си, а аз си представях как тичахме голи в Лувъра. След известно време поискаха сметката, платиха и започнаха да обличат връхните си дрехи. Точно преди да излезе завинаги от живота ми безименният неочаквано се обърна, погледна ме, усмихна се и ми кимна в знак на признание, на осъществен, макар и безмълвен контакт. В този поглед се съдържаше всичко, което исках да знам: „Виждам те. Време е да си вървя. Благодаря ти. Aurevoir”. Балетът не беше на половина толкова вълнуващ.

През деня на 31-ви бяхме планирали да посетим новата сграда на Fondation Louis Vuitton, построена от Франк Гери. Да влезеш в сграда на Гери е като да пробиеш третото измерение. Променя те. Разгръща те. Осъзнаваш колко е важно пространството, в което живеем, ходим, обичаме, правим секс, гледаме изкуство. То ни определя, насочва, задвижва. Сградата на Гери сякаш летеше, толкова лека и ефирна изглеждаше на снимките в интернет. Сърцето ми биеше ускорено през цялото време, докато пътувахме в метрото през цял Париж. Пред входа на фондацията опашката се виеше на километри, но успях да вляза бързо с журналистическата си карта. Ако имаше нещо, с което Париж ме отблъскваше, това бяха тълпите. Те бяха навсякъде – с торби, без торби, добре и зле облечени, анонимни, но еднакво кресливи и неизменно грозни. Изливаха се на вълни от магазините, в музеите, бистрата, паметниците, булевардите. Апокалиптична, потискаща гледка. Макар и да беше сградата на фондация “Луи Вуитон” вътре нямаше чанти, освен една миниатюрна, по дизайн на Гери за 3000 евро. Не, тук властваше изкуството. Алберто Джакомети, Волфганг Тилманс, Олафур Елиасон, Маурицио Кателан, Томас Шюте, Адриан Рохас бяха някои от изложените артисти, които копнеех да видя и оправдаха очакванията ми. Единствената снимка обаче, която направих напук на навика си да не правя снимки, докато пътувам, беше на табелата в тоалетната, която поясняваше, че използваната в казанчетата вода е дъждовна. Необяснимо защо се почувствах щастлив, когато прочетох тези думи.

photo (1)

Часовете се изтърколиха неусетно, наближи време да се пременим за нашето новогодишно соаре в Cité desarts. Прибрахме се в апартамента, изкъпахме се един след друг в банята, където беше физически невъзможно да се наведеш. Бях си приготвил риза, елек и любимите ми супер тесни дънки. Времето беше приятно щипещо, докато прогнозата за София вещаеше нещо от рода на минус деветнайсет. Смразяваща мисъл, която прогоних набързо с чаша червено вино. В Cité ни посрещна отрупана трапеза с френски сирена, различни видове пастет, грозде, франзели и литри алкохол. Веднага отворихме шампанското. Побързахме да сменим стържещия глас на Тодор Колев, който някой междувременно беше пуснал в YouTube, с Coldplay и Едит Пиаф. Някак провинциалното морализаторство на Колев не се връзваше с нашата парижка атмосфера, звучеше остаряло, като за 90-те, а ние се готвехме да прекрачим в 2015 г. Да оставим американците на Америка. Никой вече не иска да бъде като тях, а още по-малко младите българи. Ние си имаме нашата идентичност и нашите ценности. Ние знаем кои сме, откъде идваме и къде искаме да стигнем. Дори и да нямаме цел. Не е необходимо. Просто се плъзгаме по приказните вълни на момента и чакаме вятърът да ни отвее към следващата най-добра дестинация. Let’s party! Je veux danser.

Когато камбаните на Нотр Дам отбелязаха настъпването на новата година, ние бяхме на Сена с гърмящо шампанско, бенгалски огньове и червени петна по дрехите. Трапезата беше останала почти непокътната. Никой не мислеше за ядене. Искахме да се напием на най-романтичното място на света. И сякаш за да затвърди клишето, някъде зад нас един уличен музикант засвири Амели Пулен. А аз дори не обичам този захаросано-сапунен филм. Но в онзи момент мигновено се превърнах в Амели, в Годар, в Делон, в Деньов. Духът ми литна към Айфеловата кула и се потопи в Сена, прелетя над Трокадеро и се сля със сградата на Hôtel de Ville, на чието място някога е имало площад, където са се извършвали екзекуциите. Бях едновременно Луи XVI и Робеспиер. Бях монархията и революцията. Бях готов да посетя един от десетте най-добри гей барове на Париж според TimeOut. Le Cud в най-прекрасното място в Париж – Le Marais.

Оставих палтото си на гардероба. Разкопчах елека и заслизах надолу към тясното мазе на Le Cud. Беше претъпкано. Моментално се отърках в поне шестима души, които стояха от двете страни на стълбището. Дънеше Booty на Дженифър Лопес. След това Шакира. Няма отърване. Но, казах си, нова година е, да не бъдем хейтъри. Проправих си път до бара, където си поисках чаша червено вино. Нямаха. Продаваха само бяло. Putain! Отърках се в още двайсетина души. Няма лошо. Повечето посетители бяха или голи до кръста или по бели ризи с папийонки, тиранти и черни панталони. Чудесно. Перчемите бяха прилежно напомадени, лицата изглеждаха завидно свежи, очите пръскаха искри. Само да не беше Шакира, но нейсе. Облегнах се на стената в очакване да видя нещо, което не бях виждал. Бяха ми казали, че Le Cudе известен с la douche. Чисто гол и добре сложен мъж мастурбира пред всички присъстващи в нещо като прозрачен контейнер-вана. Потърсих душа, но не се виждаше такъв никъде наоколо. Явно не бях случил на правилната вечер. Явно на Нова година Шакира е истинската провокация.

Точно в момента, в който бях решил да се разочаровам, се появи моят agent provocateur. Серж. Бяла кожа, гарваново черна коса, тъмни като катран очи, 24-каратова усмивка. Истински французин.“Salut. Ça va?”. “ Ça va bien”, промърморих на моя начинаещ френски. “Je suis Serge. Et toi?”. Тъй като беше наистина тясно, телата ни неизбежно се бяха долепили. Усещах влажната му кожа под бялата риза. А дъхът му ухаеше на канела въпреки късния час. Бях сразен. Шакира вече звучеше по-добре. Разочарованието се врътна обидено, взе си дрипите от гардеробиера на входа и се изниза в парижката нощ, без никой да го забележи. След първата размяна на информация и учтивости разбрах, че Серж е на двадесет и седем, работи във фирмата за текстил на баща си, но иска да основе собствена компания някой ден. Обича модата, киното и литературата. Завършил бил философия в Сорбоната. Un rêve. Сънувах ли? Може би. Но не давах пет пари. Нова година – нов късмет.

Не знам как, но петнадесетина минути по-късно се озовахме на една самотна пейка в Маре. А той се целуваше като Марлон Брандо. Обичах да приплъзвам лице по брадата му и да усещам как ме боде. Въпреки студа тялото му беше топло, а сърцето му сякаш биеше през ризата. Не заради мен. Не. Просто беше французин. Техните сърца бият два пъти по-силно. Парфюмът беше Terre d’Hermès. Можех да го надуша на километри с тридневна хрема. Някъде пред нас една пияна девойка надигна пола и се изпика на тротоара, докато ни гледаше как се целуваме. Усмихваше си и когато се изправи, ни махна с ръка. Изглеждаше почти като Ева Грийн в “Мечтатели” или поне така я четеше съзнанието ми. Със Серж се спогледахме и прихнахме да се смеем, отвръщайки на поздрава на непознатата. После продължихме да се целуваме. За момент задържа ръцете ми зад гърба ми и ме ухапа силно по долната устна. В мен нахлу ухание на канела, червено вино и мъж. Бях в Париж. Да, определено бях в Париж.

Димитър Пижев

Коментирай

Коментирай

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Още от РАЗВЛЕЧЕНИЕ

Популярни

Последни

wearetolerant.com
Нагоре